Работиме много,

работим от сутрин до здрач.

Но хлеба е малко.

Но хлеба не стига, деца.

И ваште лица

са сгърчени вече от плач.

И ваште очи

са сухи и неми –

такива големи,

мъчително тъжни очи…

И в тех е стаен

ужас свиреп:

Хлеб!

Хлеб!

Послушайте, малки,

послушайте, мънички мои, –

така е днес,

наверно било е и вчера.

И аз, понеже нямам храна,

понеже нямам с какво,

ето на:

ще ви нахраня със вера. –

Ще дойдат години

и ний ще ги стигнем водите

ще впрегнем в бетонен ръкав.

Не ще ги изпуснем, нали?

Ще ги впримчиме здраво.

Ще им кажем:

„Така ще вървите!“

И те ще тръгнат така!

Ще имаме хлеб тогава.

Ще имаме хлеб!

И радост в очите ще имате,

мънички мои.

Имам ли аз,

то значи да има за теб,

имаш ли ти,

то значи да има безброя.

И толкова хубав ще бъде

тогава живота.

И днешната плесен

ще бъде безкрайно далеко.

Ще пееме всички.

Ще пеем, когато работим,

но радостни песни,

които ще славят човека.

И, ако случайно

 и аз остарея, тогава

ще гледам от своя прозорец

далечния път,

ще гледам как вие се връщате,

бодри и здрави,

и тихо ще шепна:

„О, колко е хубав светът!“

Така и ще бъде!

А днеска оскъден е хлеба.

На вашите майки

гърдите са сухи сега.

Да хленчим – не ще ни помогнат

и хленч не ни трябва.

Но мен ме притиска

жестока, дълбока тъга. –

За вашто „сега“

е горест стаена във мен.

Ала

не бойте се, деца,

за утрешния

ден!