Гледах го да върви по улицата надолу с куфара в ръка,
окаяна фигура, образът на вечния рогоносец и на великия вечен любещ.
Но от цялата галерия глупави пободители
не бе ли притежавал по-дълбоко той човека, когото обичаше?!
И какво притежаваме в действителност?
Защо е този шум около неща, които в най-добрия случай са взети назаем, само за известно време?!
И защо са тези празносоловия, за това дали ги притежаваме повече
или по-малко, след като измамната дума „притежавам“
означава само: да прегърнем нищото.

Ерих Мария Ремарк – Нощ в Лисабон