Някога в гълбините на душата живеело Нещо. Живеело тихичко и никому не пречело.
Веднъж в душата влязло Чувство. Чувството се харесало на Нещото. И Нещото започнало да пази Чувството, защото се страхувало да не го загуби. Даже започнало да заключва вратата. Заедно те обикаляли по всички ъгълчета на душата, разговаряли, мечтаели. Вечер палели огън, за да сгреят душата.
Нещото привикнало към Чувството и мислело, че то ще остане с него завинаги. Всъщност Чувството това и обещало. То било толкова романтично. Но един ден изчезнало. Нещото го търсило дълго. Накрая в едно ъгълче на душата намерило пробита огромна дупка. Чувството било избягало, но Нещото виняло единствено себе си. В памет на Чувството в душата останала голяма дупка, която не можела да бъде запълнена с нищо. Нощем през нея влизал хладен и зъл вятър. Душата се свивала и мръзнела.
След това в душата се опитвали да влязат и други чувства, но Нещото не ги пускало. Всеки път ги изхвърляло с метлата през дупката. Малко по малко чувствата съвсем престанали да идват.
Но веднъж в душата почукало съвсем Странно Чувство. Отначало Нещото не отваряло. Чувството не се вмъкнало през дупката, както правели другите, а останало да стои пред вратата. Цяла вечер Нещото неспокойно бродило из душата. Когато си легнало да спи, сложило за всеки случай метлата до себе си. Но не се наложило да гони никого. На сутринта погледнало през ключалката и видяло, че Странното Чувство продължава да стои пред вратата. Нещото започнало да нервничи, проумявайки че не можеш да изгониш този, който още не е влязъл.
Минал още един ден. Смущението на Нещото било безпределно. То осъзнало, че до смърт му се иска да пусне Чувството и до смърт се страхува да го направи. Ако го пусне и то избяга като първото, в душата ще има още една дупка …
Минало още време и Нещото свикнало Странното Чувство да стои пред вратата. И един ден го пуснало вътре. Вечерта те запалили огън и сгрели душата за пръв път от толкова много години.
-Ще си отидеш ли? – не се сдържало Нещото.
-Не, но при едно условие, – казало Чувството – да не ме ограничаваш и да не заключваш вратата.
-Няма да я заключвам, – съгласило се Нещото – но ти можеш да избягаш през старата дупка.
И Нещото разказало своята история.
-Аз не бягам през стари дупки – усмихнало се Странното Чувство. – Аз съм друго чувство.
Нещото не му повярвало, но го поканило да се разходят.
-А къде е дупката? – полюбопитствало Странното Чувство.
-Ето я!-горчиво се усмихнало Нещото.
Посочило мястото, където била дупката, но дупка вече нямало. От външната страна на душата се чували ругатните на хладния, зъл вятър.
Нещото се усмихнало на Странното Чувство и казало единствено, че никога повече няма да заключва вратата.