Имало едно време един велик хан. Имал най-голямото ханство, най-красивата жена, най-силните воини. След една голяма победа, поканил хана всичките си приятели да празнуват с него. Изведнъж ханът станал тъжен. Близките му започнали да го питат какво му става. Тогава ханът казал – аз нямам приятели.
Всичките му приятели скокнали и започнали да го обвиняват, че не помни как са били с него рамо до рамо в битките, и когато си е строил най-голямата шатра, когато са му вземали най-хубавата жена…
Да, казал хана, бяхте с мен, но аз бях сам, когато се радвах на любовта на най-хубавата жена, бях сам, когато се радвах на голямата си шатра, бях сам, когато сърцето ми пееше след голямата победа. В радостта си аз бях сам – нямах приятели.

Може би изкуството да си човек е именно в това, да се научиш да отвориш сърцето, да стоиш над егото, над манипулативния ум, да излъчваш енергията на любовта в чистя й вид.
Любов без сметки, без привързаност, без задни помисли. Защото тази енергия идва от твореца на всичко живо. Ние само имаме привилегията да я приемаме и излъчваме. Това е, което ни прави живи хора.

http://sibir.bg