Е да, който е сам, не може да бъде изоставен. Но понякога, вечер, изкуствената черупка се пука,  животът се превръща в някаква хълцаща, натрапчива мелодия, някакъв вихър от див копнеж, от жажда, тъга и надежда да се измъкнеш от безмисления шемет, да се измъкнеш от безмисленото еднозвучно свирене на тази вечна латерна, все едно накъде ще поемеш.  Ах, тази жалка потребност от малко топлота, не можеха ли да я дадат две ръце и едно сведено над теб лице? Или това бе само отказ, бягство? Имаше ли нещо друго освен самотата?

  Ерих Мария Ремарк – Трима другари