Довиждане. Това е впрочем краят –
невъзмутим, необичайно лек.
Аз ще те виждам и това го зная –
един човек пак среща друг човек.
Довиждане. Ще потъмнее всичко.
Морето ще зашепне с тъжен глас.
Ще излетят на две страни две птички.
Една звезда ще падне в ранен час.
Но всичко пак ще светне. И изцяло.
И пак ще мами то. И ще зове.
Но няма да е бяло и небяло,
а оцветено с всички цветове.
Морето ще престане да приказва –
то просто няма мозък и език
и птиците безцелно и напразно
ще си летят със своя птичи вик.
Те няма да обичат и да страдат,
когато скитат в синия простор.
И таз звезда, която вечер падне
ще бъде просто гаснещ метеор.
Довиждане. Не казвам още сбогом.
Един човек пак среща друг човек.
Веднъж – като съдба и със тревога,
а друг път – като зрителен обект.

Недялко Йорданов