Животът е крайпътен разбойник.
Той отначало ти предлага да избираш между кесията и живота.
Е,ти хвърляш кесията си в прахта в желанието да спасиш гол живот.
Но -не-е-е-е!
След това животът ти ограбва дрехите,оставяйки те
да се тресеш гол, посрамен под горещото слънце.
Сетне за да не отнесеш дори частица от човешкото си достойнство, същият живот ти се подиграва с висок смях и по възможност публично.
И тъкмо си решил,че висшата гавра над теб е свършена,
че ще можеш да побегнеш в шубраките и там ще можеш да се наревеш
и да се порадваш на сетните вече омърляни дни от
животинското си съществуване,
тогаз животът изтегля един тъп нож и захваща да коли най-болезнено.
Това е заключението ми подир дълги наблюдения.
Но,не мислете,че упреквам живота за всичко описано.
Не. Защото ако не би било така,човек щеше да жали
за края на живота си, щеше да му е безкрайно тъжно,че си отива.
А нещата са подредени мъдро:след всичко преживяно и загубено
ние започваме да желаем смъртта си…

Вера Мутафчиева